Уникална карта на България, в която са включени 144 шевици от различните краища на страната, бродира Величка Каменова. Тя е на 86 години и живее в чипровското село Горна Ковачица.
Величка Каменова е от онези българки, които случайно или не, оставят след себе си следа. И то каква следа… Не само в Горна Ковачица хората я познават като учителката, която е държала ръчичката на не един и двама успели наши сънародници. Позната е и от участието си в театралната трупа на Василовци. Известни са и книгите, които пише- за родния край, за детството, за учителските си години, за болките на хората от ужасите на Първата световна война- все неща, които я държат здраво към корена. А само който не е влизал в къщата й, не е видял красивите й ръкоделия. Въпреки напредналата си възраст, Величка Каменова е приела предизвикателството да ушие сама карта на България, в която са извезани българските шевици, характерни за всяка една от фолклорните области у нас:
„Започнала съм го на 3 март и сега още малко, две седмици, и стигам до средата на България. И с толкова обич го правя…. Три дена шия една карловска шевица, която е сложна…Започнах от Северозападния край… Отгоре има надпис „България“. Много го харесвам, много…“
За възрастната жена идеята да избродира пано във формата на картата на България, на което са събрани очарованието и пъстротата на българската шевица, не идва просто така. Вдъхновена е от примера на българката Ирен Величкова- Ямами, която от дълги години живее в Япония с дъщерите си Симеона и Калояна. Водена от любов към Родината, в страната на изгряващото слънце Ирен основава кръжок по българска бродерия. Самата тя признава, че от ранна възраст хобито й е да бродира, а отдалечеността от родното място я кара да търси постоянно информация за уникалността на българските шевици. Така се ражда идеята, заедно с ученичките си, да избродират карта на България, в която са извезани характерните шевици на всеки един от етнографските райони. Етнографската карта е завършена през 2015 година и с голям успех участва в изложби, в различни части на света. Показана е и в Етнографския музей в София, където се радва на голям интерес. По-късно издава и книгата „България в шевици“, в която – на български, английски и японски език, са описани шевиците, символиката и бодовете.
За удобство, в комплекта са включени и схеми, платно с размери 200х80 и конци- около 300 цвята, които понякога объркват Величка Каменова. Тя обаче, с пословичната й упоритост, не се отказва, и бод след бод показва България през шевицата. Признава, че й е трудно, признава и че е загърбила социалните си контакти, но пък в работата намира удовлетворение:
„Това е адски труд…Занемарила съм и себе си, и децата си, и приятелките си, трудно е, но ми доставя удоволствие и го правя с толкова обич… Ирен е велика българка, събрала е това от всеки окръг и е съчетала най-хубавото…“
Величка Каменова е вдъхновена от красотата и разнообразието на шевиците, с които през вековете българските жени са създавали изящните си облекла. Според възрастната жена шевиците в Софийско са най-пъстри, но не може да открои най-красивите:
„Всяка шевица има български чар, във всяка шевица има огън български… Голям чар са…“
Най-бавно е направила именно софийските шевици, затруднили са я и шевиците на банатските българи:
„Две шевици съм ги шила една седмица- толкова са дребни, толкова са сложни като мотиви, не са многоцветни, но са изразни, релефни- чар, чар и българска красота…Ако можех и нощем бих шила…“
Величка Каменова смята, че ще завърши картата през следващите пет месеца. Това, което спести пред микрофона е, че е започнала да бродира дни преди обявяването на извънредното положение, по препоръка на сина си- онколога проф. Иван Гаврилов, известен не само в региона с родолюбивите си дела. Самият той случайно е научил за възможността да се сътвори такава уникална карта на България:
„Това е един вид трудова терапия- сега тя не се занимава с коронавирус и проблеми, а с шев и кройка…Така се чувства добре и ползотворно, и дава пример… Мечтата ни е да поставим картата в хубава рамка и да я подарим на България чрез Етнографския музей. Господ да й даде сили да довърши!“
А риторичният въпрос, който поставя проф. Гаврилов, е: „Ако един пенсионер може да направи според силите си нещо „В ползу Роду“, какво ли ще стане, ако всички се впрегнем заедно?“